Слънцето в нашата народна традиция То живее в своя палат на край света, усвет, както казват старите хора, там където се срещат земята и небето, там където свършва световния океан. При него живеят орисниците, а самодивите и свраката му гостуват през зимата. Предците ни често го оприличавали на кравай, тепсия или огнено кълбо, но винаги се обръщали към Слънцето като към живо същество. Наричали са го, и още го наричат Райко, Слънчо и според народните вярвания неговият път през деня е по небесния връшник, а през нощта – под земята, в мрака. Сутрин, преди да изгрее, Райко се изкъпва във водите на морето, което огражда земята, за да се охлади и да не изгори хората и техния поминък, а водата, която отърсва от себе си, пада на тревата като роса. То има майка, но е без баща, Мсечината и звездите са негови сестри, а храната му е също като нашата – хляб, мляко, печени ялови крави. Слънцето се храни само вечер, защото сутрин бърза да изгрее и, когато е сито, то е засмяно и весело. На Слънчо не му липсват и чисто човешки черти – той може да се ядосва, да се радва, да иска да се жени. А обича и славата. Песни и приказки разказват, как Слънцето направило люлка от лъчите си и дигнало с нея мома Деница, Грозданка или Маринка. За това на Великден и на Гергьовден хората връзват люлки и се люлеят на тях с надеждата да стигнат до Слънцето. Българските народни приказки разказват и за женитбата на Райко и защо тя не се осъществила. Разказват и за това, как Слънцето се надбягвало с юнак на кон, за опитите на злите сили да свалят Слънцето от небето, но винаги без успех. Всички народи по света тачат Слънцето, боготворят неговата сила да дарява живот и в същото време се страхуват от огнената му мощ. В негова чест и зиме, и лете се устройват празници. Нашата народна традиция казва, че на Гергьовден Слънцето стига до междите, където води пътя към лятото, а на Кръстовден или Димитровден тръгва към зимата. На Еньовден или на Въртоломей, при изгрева си то трепти, играе и се завърта към зима. Тогава хората излизат на края на селото, за да посрещнат тържествено изгрева, като се покланят и се прекръстват. През зимата хората вярват, че на Андреевден, Слънцето започва да расте, да едрей, с размера на едно просено зърно на ден, а среди зиме, свети Атанас, победителят на зимните студове и снегове, съблича дебелия си кожух, облича бяла копринена риза, яхва вран кон и отива навръх планината да вика Слънцето и лятото. В най-тъмното време на годината, по време на Сирната неделя, хората палят огньове по високите места с надеждата да събудят Слънцето и за го „подсетят“, че трябва да започне да грее по-силно, а по време на огнените празници в средата на юли, загасяват всички огнища и вярват, че от небето ще падне нов, жив огън. И така се върти колелото на годините и на сезоните, следвайки цикъла на Слънцето, Дарителя на живот. Ели Маринова